Здравейте! Днес ще говорим за стихотворението на Христо Ботев до моето първо либе, а това е първото произведение от раздела Животът и смъртта. В този цикъл са включени също три произведения: стихотворението на Ботев до моето първо либе, вазовото стихотворение Новото гробище над сливница и повестта на Емилиан Станер, крадецът на праскови. Темата за живота и смъртта е универсална. Тя вълнува творците независимо от възрастта им, независимо от народността. И ако при Ботев животът и смъртта са личен избор на достойния човек, а при Вазов смъртта за отечеството се превръща в живот във вечността, то при Емилиан Станев ще видим как животът и смъртта са показани в контекста на общочовешките ценности. Как войната, разбирай, смъртта, обезсмисля любовта, тоест живота. Та казах вече, днес ще разгледаме стихотворението на Христо Ботев до моето първо либе. С личността и творчеството на Христо Ботев вече се запознахме, когато говорихме за творбата Борба, която е включена в кой тематичен цикъл. Помните ли? Точно така. В цикъла обществото и властта. Когато говорихме за борба, си припомнихме и живота и творчеството на поета, революционера, публициста Христо Ботев. Основна тема в борба е страданието на човека, фалша на живота, а животът, който в робско време се превръща в борба за оцеляване. Още преди да ви прочета стихотворението, за което ще говорим до моето първо либе, от заглавието му само се досещате, че тук темата е съвсем различна. Любовта към народа и свободата присъстват. Те са характерни за всички ботеви творби, но тук основна е темата за любовта към любимата, към либето. А защо това стихотворение е включено към тематичния цикъл животът и смъртта? Говорим за любов, за интимни трепети, за младежки пориви на сърцето и изведнъж живот и смърт. Да си припомним, че Ботев живее в робско време и негов идеал е свободата. Младият човек, който живее в робство, не може да изживее пълноценно любовта си. Игото ограничава. Той вкарва в едни битови рамки личността. За Ботевия човек свободата на народа е от първостепенно значение. Той осъзнава, че личната съдба трябва да бъде подчинена на обществената. Лирическият герой е бунтовник, който очаква разбиране и подкрепа от любимата си, защото той е взел своето решение. И сега, след като нахвърлих основното отношение на стихотворението, нека ви го прочета, а вие се опитайте да откриете тези идеи, за които говорих. До моето първо либе. Остави таз песен любовна. Не вливай ми в сърце отрова. Млад съм аз, но младост не помня. Пък и да помня, не ровя туй, що съм ази намразил и пред тебе с крака погазил. Забрави туй време га плачех за поглед мил и за въздишка. Роб бях тогаз. Вериги влачех. Та за една твоя усмивка безумен аз светът презирах и чувствата си вкълта увирах. Забрави ти онез полуди в тези гърди веч любов не грее. И не можеш я ти събуди там, де скръб дълбока владее, де всичко е срани покрито и сърце зло в злоба обвито. Ти имаш глас чуден, млада си, но чуеш ли как пее гората? Чуеш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата и там тегли сърце ранено, там де е с кърви облено. Омахни тез думи отровни. Чуй как стене гора и шума. Чуй как ечат бури вековни. Как нареждат дума по дума приказки за стари времена и песни за нови теглила. Запей и ти песен такава. Запей, девойко, за жалост. Запей как брат брата продава. Как гинат сили и младост, как плаче сирота вдовица, как теглят бездом дечица. Запей или млъкни, махни се. Сърце ми веч трепти, ще хвръкне, ще хвръкне изгоро свести се там, де земя гърми и тътне от виковешни и злобни и предсмъртни песни надгробни. Там, там буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец. Зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец. И смъртта ѝ там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка. Ах тез песни и таз усмивка. Кой глас ще ми викне запее кървава да вдигна на пивка, от коя ий любов не мее? Пък тогаз и сам ще запеящо любя и защо милея. Надявам се, че творбата ви докосна и открихте много от идеите, за които споменах. Но преди да започнем анализа, да видим каква е творческата история на стихотворението. Потев го пише, когато е в Браила и почти веднага го публикува във вестника си, Дома на българските емигранти. Помните, че това е един от вестниците, които издава Ботев. Заглавието там е Долибето ми. А по-късно включва това стихотворение в единствената стихосбирка, която издава при живе. Песни и стихотворения от Бова и Стамболова. Вече с това заглавие, което познаваме. Сигурно се питате на кого е посветено това стихотворение. Кое е първото либе на поета? Разбира се, че в поезията говорим за лирически герой, лирическа героиня, а които не е задължително да имат конкретен прототип. И все пак според някои биографи на поета творбата е посветена на Мария Мина Горанова от Карлово, която е братовчетка на Ботев. Тя е имала прекрасен глас, глас чуден, както се казва в стихотворението. Девойката е образована, будна, учи в Прага, но се завръща в родината, за да помага в националноосвободителното движение. Предполага се, че и други Ботеви стихотворения са посветени на нея. Литературните изследователи споменават на прощаване в 1868 г. И още едно стихотворение пристанала. Съществува обаче и друго мнение за първото либе на поета. Това е Парашкева Шушулова. Тя също е образована и начетена млада жена. Учи в Русия, учителства в Калофер. Двамата често се срещали и споделяли идеите си, които не обягвали от а наблюдателното око на патриархално око на калоферчани. И хайде сега да разгледаме произведението в контекста на темата, в която е включено животът и смъртта. Важно е да отбележим, че двете понятия се разглеждат на фона на едно робско време, в което се открояват бунтовните настроения на по-прогресивните млади хора. Да започнем от заглавието. Спомняте си, че Ботевата поезия се доближава до народните песни. Звучи като тях и заглавието на разглежданото стихотворение съчетанието Първо либе е характерно за народното творчество. То създава една романтична нагласа. Очакваме може би да чуем любовни признания, споделени чувства, но надявам се, че усетихте, че нищо такова не се случва. Напротив, а още началните стихове и тези повелителни форми остави, не вливай внушават отказ от лично щастие. А любовната песен на либето е отхвърлена. Не вливай ми в сърце отрова. Можем да разделим съвсем условно, разбира се, произведението на три части. И първите три строфи представят едно отрицание на миналото, което е изпълнено с любовни заблуди. Млад съм аз, но младост не помня. Защо? Ами робската действителност погубва младостта. А във време на подтисничество младостта е потъпкана, неизживяна. Лирическият герой категоричен в своя избор. Във време, когато народът страда, когато се надигат революционни настроения, да се отдадеш на младежките си пориви е недопустимо. Любовта е красота, свобода, а както нееднократно изтъкнахме, времето не е нито красиво, нито свободно. Предаността според лирическия аз трябва да е към родината, а не към либето. Първо трябва да се освободим от робството, от оковите и тогава ще можем да се отдадем на чувствата си. И следващите три строфи показват това робско настояще и неговата жестока реалност. Чуеш ли как плачат сиромаси, как плаче сирота вдовица и как теглят бездом дечица? Мрачната действителност няма как да предизвика любовни трепети у героя. Чудният глас на девойката сега бледнее пред песента на гората. Спомняте си на какво е символ гората, с какво я свързваме. Още в народните песни тая е обиталище на хайдутите, на онези, които защитават онеправданите. А гората се явява майка закрилница на юнаците. Песента на гората е за стари времена и нови теглила. И героят се стреми да приобщи либето си към патриотичните си идеали. Призовава го да се вслуша в тази песен, надмогвайки личните си чувства. Чуй как стене горай шума. Чуй как ечат бури вековни. А помните, че това повторение на Чуй в началото на два последователни стиха се нарича анафора. Та именно тази анафора акцентира върху дълга на всеки българин, не само на либето, да чуе песента и да бъде съпричастен към народните страдания. Последните три строфи показват мечтаното бъдеще. Свободата може да се извоюва само с борба, с революция. А чуйте само какъв патриотичен патос лъха от стиховете. Сърце ми вече трепти, ще хвръкне. И този трепет на сърцето е свързан с борбата. Нееднократно споменахме, че лирическият Аз е направил своя избор. Приоритет за него е революционната промяна на робския свят. Едва след това ще изживее младостта и любовта си. Чуйте колко е категоричен героят. Запей или млъкни, махни се. Тези думи са отправени към любимата, а тя трябва да приеме идеалите на своя любим, иначе няма място в живота му. Тяхната връзка е възможна, ако единствено, ако любимата споделя а тези идеали, възвишени идеали на своя избранник. нещо повече, не само споделя тези възвишени идеали, но е готова и да го последва в трудния, в несигурния път на борбата. А пътят наистина е много опасен и непредвидим и най-вероятно ще ги отведе към смъртта. Но нито за лирическия герой, нито за самия Ботев тази перспектива е страшна. Тя едва ли не е предпочитана, защото е ясно, че това е единственият път към така желаната свобода. Изпълнението на заветния идеал изисква пълно себеотване, без страх от смъртта и жертвите, които неминуемо ще бъдат дадени. Но трябва да кажем, че финалът на стихотворението съвсем не звучи мрачно от предчувствието за предстояща смърт. Напротив, преобладава тържествена интонация. Ах, тези песни и таз усмивка. Тук са стени всички чувства на героя. Безкористно родолюбие, готовност за отказ от лично щастие в името на всенародната свобода, а защото достойната личност не може егоистично да се отдаде на любовта си и да се затвори в битовизми. Животът на истинския патриот придобива смисъл едва когато е изцяло отдаден на идеята за свобода. Смъртта в революционната борба е желана, защото тя осмисля човешкия живот, прави го достойно изживян. Затова говорим за действен патриотизъм не само на думи, но и на дела. И ако си припомним живота и смъртта на Христо Ботев, ще видим, че той е не само гениален поет, но и истински действащ революционер. В името на националния идеал надмогва всички лични стремежи и копнежи. Това е една нравствена и духовна извисеност. Да припомня ли прощалното писмо, написано до съпругата му Венета на кораба Радецки? Мила ми Венето, ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе. А тези слова, написани от Ботев, не прозират ли в думите на лирическия герой от до моето първо либе? А лирическият аз се обръща към любимата и категорично заявява, че поставя народните идеали на първо място. Стремежът към лично щастие е толкова присъщ на всяко живо същество, но във време на робство героят осъзнава, че дългът към родината е от първостепенно значение, защото както вече казахме, любовта може да се изживее пълноценно само в свободно време. Тя не търпи окови. И достойният човек, истинският патриот пренебрегва личното си благополучие в името на големия идеал. Свободата, не само във физическия смисъл на думата, но и като социално духовно понятие. И саможертвата е оправдана. Тя предава смисъл на живота. Житеският избор е категоричен и любовта е поставена след дълга към отечеството. Спирам дотук, за да ви оставя време да преосмислите чутото. Засетен път ще кажа, че ви призовавам да отваряте учебниците си, независимо на кое издателство са, защото бъдещето принадлежи на мислещия човек. А колкото и банално да звучи, факт е, че вие сте бъдещето. Бъдете здрави, обичайте се и влизайте редовно в часовете по български език и литература. Благодаря на Стоян Стоянов, който и този път се погрижи за добрата визия на видеоурока. Чао.